МЪЧИТЕЛНО Е да се живее в българските градове. Не просто защото са бедни, грозни, неуредени. Усещането идва от липсата на ус-тановеност, от една такава непрекъсната промяна, която тече в тях от век и нещо насам и която обърква пространствата, размесва социалните пластове, изтрива културите.


Да почнем с няколко исторически щриха. В Османската империя българите не са доминиращи в градовете: гордите символи на българския дух като Копривщица или Батак са, според правилата на тогавашната администрация, села. Големите градски центрове по нашите земи са


мултикултурни - "прочистват" ги от турци и гърци на няколко пъти, най-старателно през 20-те години на 20. век. На мястото на населенията, които се изселват, къде по собствено желание, къде под натиск, къде поради международна конвенция, пристигат етнически българи от другия край на Балканите без отношение към мястото.


Комунистите наново разбъркват градовете, този път по идеологически съображения - бившата "буржоазия" се изселва или маргинали-зира, а на нейно място в градовете нахлуват мигранти от селата, работна ръка за заводите, които се откриват в повечето случаи не само по икономически причини, а за да се създаде работническа класа.