Диагноза фоторепортер
Не съм ги питал за тънкостите на професията. Просто ги наблюдавах и им се кефех на номерата, които прилагаха, за да консервират на лента най-яркото от събитието
ЕМИЛ ТОНЕВ е бил репортер и редактор във вестниците "Синя поща" (Стара Загора), "Подкрепа", "24 часа", "Седмичен Труд", "Малък вестник", "Сега" и в списанията "Сега" и "Една седмица в София". Сценарист е на игралните филми "Граница" и "Сомбреро блус" и на документалните "Молитва за Байкал" и "Имам една идея". Има публикувани три книги, а романът му "Омбре" е издаден в Италия, Германия и Австрия. В момента е главен редактор на сп. "Паралели".
"ТИЯ ХОРА не са добре!" Това е първата ми мисъл, когато виждам неколцината граждани (и гражданки!) с фотоапарати, които търчат, залягат, припълзяват между ченгетата, катерят се по коли, пейки, дървета, покриви, тераси и върху гърбовете на други граждани в тълпата, изобщо - показват
всякакви чудеса от храброст с цел да щракнат кадър, който никой друг не е щракнал. И вършат това с вглъбено, някак изпънато изражение на лицето - абе никаква външна емоция, само студен професионализъм.
Тук е моментът да уточня, че случката е някъде от далечната 1991 г., а аз, пресен репортер с два дни трудов стаж, имам задача да отразя един от ония пълни с ентусиазъм и надежда сини митинги, на които тълпата основно крещеше "Долу БКП!" и "Демокрация!", а после в кръчмата изчислявахме за колко години ще се оправим от комунизма - 2, 3 или 5.
