В ПОСЛЕДНО ВРЕМЕ започвам да оценявам криминалния роман. Макар че, както би могло да се очаква, криминалетата, които чета, пак не са точно по аршина на жанра. Нито пък авторите им. Кой е например Бенджамин Блек? Ами всъщност това е Джон Банвил - най-титулуваният съвременен ирландски писател, носител на "Букър", разпознаваем с богатия си език, елегантната фраза и сложния психологизъм, изобщо - писател от висока класа. И кримките, които пише под псевдонима Бенджамин Блек, пак са някак банвиловски. Гледаш - има си всичко, което се очаква от жанра: завързана интрига, твърде любопитен главен герой, който се бърка там, където не му е работата, и мрачна дъждовна атмосфера, сякаш пренесена от някой класически film noir. Но всъщност вниманието ти е привлечено повече към самите персонажи, към техните лични истории, които уж са фон на криминалната нишка, но май по-скоро тя се оказва техен фон, повод за разплитането им. А инструментариумът на ноара е употребен с хитра ирония - нима е случайно, че действието се развива тъкмо във времето, в което процъфтява този жанр, а именно 50-те години?