Да направиш чудо

ИЛИЯН МИХОВ е преподавател по икономика в сингапурския филиал на престижното бизнес училище INSEAD. Има докторска степен от университета "Принстън" в САЩ. Ученик е на Бен Бернанке, председател на Федералния резерв на САЩ. Двамата са съавтори на няколко статии, които са едни от най-цитираните макроикономически анализи в света. Илиян Михов е професор изследовател и от Германския институт за икономически изследвания (DIW - Берлин) и изследовател в Центъра за изследвания на икономическата политика в Лондон. За лекциите си в МВА програмата печели наградата за най-добър преподавател през 2006, 2008 и 2009 г., която е гласувана от студентите. От 2010 г. ще бъде декан в областта на научните изследвания към INSEAD. От 2002 г. членува в научния комитет на Изследователската фондация на Banque de France. През 2006 г. е отличен с наградата за изтъкнат млад възпитаник на Moore School of Business към Университета на Южна Каролина, САЩ.

"ДА НАПРАВИШ ЧУДО" е заглавието на една от най-цитираните статии на Нобеловия лауреат Робърт Лукас. Той започва материала със зашеметяваща статистика: "През 1960 г. Филипините и Южна Корея имаха горе-долу един и същ стандарт на живот, измерен чрез брутния им вътрешен продукт на човек от населението - около 640 долара. Двете страни си приличаха в много отношения. От 1960 до 1988 г. БВП на човек от населението във Филипините нараства с около 1,8% годишно, което е около средния ръст на доходите на човек в света като цяло. В Корея за същия период доходът на човек от населението нараства с 6,2% годишно - което означава, че стандартът на живот

се е подобрявал двойно на всеки 11 години". Познаваме останалата част от историята - днес Южна Корея е една от напредналите индустриализирани държави с доход на човек от населението, близък до 30 хил. долара - подобен на този в западноевропейските икономики. Във Филипините доходът на човек е 3600 долара.
Истории като тази има в изобилие - през 1965 г. Сингапур беше по-беден от Ангола, а днес има доход на човек 47 940 долара - по-висок от този на САЩ (46 970 долара). Как е възможно страни като Южна Корея и Сингапур да създадат такова чудо и да превърнат изостанали държави в

проспериращи нации? Каква беше основата за този звезден икономически растеж? Възможно ли е България и нейното правителство да осъществят политики, които да доведат до свръхестествен темп на растеж и приближаване до нивото на доходите в богатите държави, например 30 хил. долара и нагоре? За да отговорим на тези въпроси, нека първо да погледнем към двигателите на икономическия растеж.

Технологическата граница: иновациите

В рамките на дълъг период постигането на икономическото благополучие в света може да дойде само от иновациите. Често свързваме иновациите с нови технологии или нови продукти, но в действителност много често става въпрос за нови начини на въвеждане на същите стари неща, т.е. по-добро управление и по-добра организация на производството. Използваме термина иновация, за да означим както технологичните изобретения, така и управленските или организационните нововъведения. Тук е полезно да въведем концепцията за световната технологична граница. Страна, чиито производствени възможности и организационна структура са разположени на тази граница, използва

най-напредналата технология, най-напредналия капитал, най-квалифицирания персонал и осъществява най-добрите управленски практики, за да произведе разнообразие от стоки и услуги. В действителност е трудно да се създаде мерило за световната граница, но ние можем да се доближим до нейната еволюция, като погледнем към онези държави, които се радват на най-високо производство на човек от населението или на работник. В този смисъл и казано по-просто, можем да започнем, като използваме САЩ като добър представител на технологичната граница. В крайна сметка през последните сто години САЩ се радват на нива на производителност, надхвърлящи тези на останалите страни.

* Всички данни са посочени в долари, коригирани спрямо разликите в цените в различните страни и спрямо инфлацията във времето. Освен това пренебрегвам някои важни различия: доходът на човек от населението не е същото като продукцията за отработен час, която е по-уместна мярка за производителността. Дори продукцията за час е само една от многото мерки за производителност.

** Използваме логаритмична скала, за да покажем постоянството на дългосрочния темп на растеж. Ако една страна се разраства с постоянен темп, тогава върху логаритмичната скала доходът на човек ще се появи като права линия. Ако наклонът на линията е по-стръмен, това означава, че темпът на растеж е по-висок.

Като приближение на технологичната граница на фиг. 1 представям БВП на човек от населението в САЩ от 1870 до 2007 г.*. С просто око се забелязват две големи аномалии в икономическата история на САЩ - Голямата депресия от 1929 до 1933 г. и Втората световна война от 1941 до 1945 г. Първото събитие доведе до спад в дохода на човек от населението в САЩ с над 30%, докато мобилизацията на ресурсите по време на войната предизвика увеличение на производството с над 40% спрямо годините преди войната. Истински учудващият факт, който показва тази графика, е, че през тези над 135 години средният темп на растеж на САЩ е

сравнително постоянен. Правата линия на графиката показва ясно това**. В интерес на истината има отклонения от нея, но дори след събития като Голямата депресия и Втората световна война американската икономика се връща обратно към основната тенденция (фиг. 1).
Разбира се, фактът, че ръстът е постоянен, не означава, че може да се приеме за даденост, тъй като технологиите и иновациите са резултат от усилията на много корпорации и изследователски лаборатории. Някои от технологичните революции, на които сме били свидетели през последните десетилетия, са двигателите на този растеж. Телевизорът, компютърът или интернет са все подобрения, без които нямаше да видим и малка част от растежа, на който сега сме свидетели.

Но фактът, че всяка от тези революции е достатъчно подобна на предишните, без да предизвика особен пробив в тенденцията, е важен урок. При появата си всички те изглеждаха уникални, технологическият прогрес изглежда се ускоряваше, ние живеехме в периоди, които

не бяхме виждали преди. Такова беше усещането, но възприемането премина отвъд реалността.

Изходни условия

Дотук представихме еволюцията на САЩ като индикация на еволюцията на световната технологична граница. Какво се случва в онези държави, които са далеч от тази граница?

На фиг. 2 чертаем дохода на човек от населението за държавите в Г-7. Сега можем да видим по-ясно защо приравнихме САЩ с глобалната технологична граница. С изключение на първите 30 години САЩ винаги са имали

по-висок темп на производителност от останалите шест държави. Виждаме също, че при всички тези шест държави ръстът се е ускорил през втората половина на 20. век. Можем да разграничим два интересни факта, които са много ясни след Втората световна война: 1) Всички страни като че ли се доближават до много сходно ниво на БВП на човек от населението; 2) Страните, които бяха далеч от границата, се развиха по-бързо (тяхното изкачване към световната технологична граница е по-стръмно).

С други думи, колкото по-далеч е една страна от границата, толкова по-високи може да са темповете на растеж. Когато страната наближи границата, ръстът се забавя и стръмното изкачване се укротява до темпа на растеж на САЩ. Фигурата ни дава и още един основен

принцип на растежа - бедните държави имат потенциала да настигат, т.е. да растат с темпове, доста по-бързи от тези на богатите държави, докато се доближат до същия доход на човек от населението. Щом доближаването стане факт, ръстът се забавя.

Какво стои зад този процес? Логиката е доста проста - когато една страна е бедна, това означава, че има малко производство, следователно малко заводи и евтин труд. Построяването на нов завод в такава страна може да бъде доста печелившо. Ако продуктът се търгува лесно, с ниските разходи за труд тази компания може да изнася за останалата част на света и да печели по-висока възвращаемост от инвестицията.

От друга страна, можем да помислим за новия завод като снабдяващ местния пазар с продукт, който не е съществувал преди. Отново печалбите ще са високи заради липсата на конкуренция. Компаниите могат буквално да вземат идея за завод от богатата и по-производителна икономика (например как да произвеждат мобилни телефони) и да построят завода в бедната страна. Ако държавата е бедна, тогава възможностите за копиране и внасяне на знания са по-големи. Следователно темповете на растеж може да бъдат по-високи.

Инвестиции

Въпреки че моделът на приближаване сред страните от Г-7 е ясен, когато погледнем към другите икономики по света, виждаме, че някои страни се приближават по-бързо, други го правят с доста по-бавна скорост, трети не се приближават, защото растат със същия темп като САЩ, а четвърти се отдалечават, т.е. стават по-бедни спрямо развитите икономики.
Растежът би трябвало да дойде от увеличение на производителността или на производствените разходи. Ако си представим една страна

като голям завод (в крайна сметка именно това измерва БВП, всички крайни продукти и услуги, които произвеждат компаниите в дадена страна за определен период от време), за да расте производителността на всеки работник, имаме нужда от по-голям завод, от повече машини, от нови технологии, нови начини на организиране на производството, по-квалифицирана работна сила. Всичко това идва от инвестициите - в инфраструктурата, в човешкия капитал, в знанията, в оборудването. По тази логика страните, които растат бързо, го правят благодарение на високите темпове на инвестиции. Когато започват с ниски нива на капитал (и ниски производителност и БВП на човек), страните имат огромни възможности да инвестират и да увеличават капиталовите запаси и знанията си, за да настигнат богатите страни. Държави като Китай, Корея, Япония и Сингапур, които изградиха физическия си капитал с темпове от 30-45% от БВП всяка година, имат високи темпове на растеж от над 6%. Изглежда, че за да се постигне чудо, т.е. за да подобри една страна благосъстоянието си бързо, е необходимо поне 25% от производството да бъде инвестирано обратно в икономиката (в Китай темповете на инвестиции днес са над 40%). Това са удивителни цифри - те означават, че от всеки сто долара доход средно

30-45 долара се връщат обратно в икономиката под формата на нови заводи, ново оборудване и нова инфраструктура. Това са успешните примери, но виждаме също и страни, в които темповете на инвестиции са едва 10% и вместо да настигат развитите държави, с времето те стават по-бедни.

Институции

Дотук изглежда, че има лесно обяснение на растежа по света и по-важното - лесна рецепта за растеж. Ако една бедна страна иска да стане богата, тогава нейните граждани и фирми би трябвало да инвестират повече. Ако частният сектор не може да направи това, тогава правителството може да се намеси и да стимулира или директно да управлява нужните инвестиции. Има най-малко три причини, поради които този оптимистичен сценарий не се реализира във всички страни. Първата е доста механична: инвестициите днес означават, че хората трябва да искат да спестяват сега, т.е. да намалят потреблението си. Намаляването на потреблението обаче не е приятно за мнозина или защото те живеят близо до екзистенц-минимума и допълнителни ограничения на потреблението им са физически невъзможни, или защото са щастливи с нивото си на потребление към момента и не искат да го разменят за несигурни бъдещи печалби.

Втората причина, поради която хубавият сценарий не се сбъдва, е, защото в повечето случаи, когато правителствата се опитват да заместят частния сектор, като поемат инвестиционното предизвикателство, те насочват погрешно средствата и вместо да изградят полезни производствени мощности, строят

символи на национална гордост, които имат малка практическа полза. Правителствата действително трябва да играят роля, но тя е по-скоро допълнение към централната роля, която играе частният сектор.

Това ни отвежда към третата и най-важна причина, която ни помага да разберем защо инвестициите не се материализират в бедните страни. Тази причина е свързана с институционалната и регулаторната среда на дадена държава. С други думи, нека помислим защо фирмите не смятат за атрактивно да инвестират в страни с потенциално много възможности и привидно високи печалби. Отговорът е свързан с нормата на възвращаемост от тази инвестиция и риска, който тя носи.

Възвращаемостта и рискът в крайна сметка се определят от дълъг списък от фактори, които ние поставяме под етикета институции. Можем да посочим правни институции (власт на закона, имуществени права), политически институции (стабилност на политиката, вземане на решения), икономически институции (регулации, данъци, мита и процедури), социални норми (които ще определят как ще се решат проблеми като неравните доходи, които ще повлияят на политически променливи като данъчните ставки), култура (предприемачески дух, поемане на рискове, отношение към работата). Накратко, средата, в която се прави бизнес, има значение, и то голямо. Тази среда наричаме институции.

Неотдавна Световната банка обедини няколко бази данни, които осигуряват измервания на качеството на институциите в различните страни. Например докладът "Да правим бизнес" отчита няколко ключови характеристики на бизнес средата в над 170 държави. Какво имат предвид те под бизнес среда? Нека разгледаме един прост пример: започването на бизнес изисква само две процедури и около два дни в Австралия. В Бразилия процедурите са 17 и за да учредите нова фирма, ще ви трябват 152 дни. Примери за други индикатори са достъпът до кредитиране, спазването на имуществените права, възможностите за затваряне на фирма и т.н. Съществува

много силна зависимост между регулациите и институциите, от една страна, и икономическото развитие - от друга. Всички богати страни имат институции с високо качество, докато при бедните важи обратното. Тази мярка на институционалното качество дава на държавите и правителствата ясни насоки за това, което трябва да направят, за да ускорят реформите и растежа. Целта на правителството би трябвало да бъде да създаде правилната среда за бизнеса, а не да управлява инвестициите. Когато средата е налице, когато си струва да се спестява и голяма част от несигурността за бъдещите заплати я няма, хората и фирмите започват да отделят повече пари за инвестиции и растежът набира скорост.

Накратко четирите И-та на икономическия растеж

Време е да обобщим аргументите си. Растежът е сложно явление, което зависи от много фактори. Бърз поглед към няколко стилизирани факта ни показа, че:
- Иновациите (Innovation) и технологиите движат технологичната граница на света. Прогресът в тази граница през последните 130 години е забележително равен;
- За страните вътре в границата има потенциал за приближаване. Изходните условия (Initial conditions), тяхното ниво на развитие ни показват колко бързо биха могли да се развиват;
- За да се приближат, страните имат нужда от инвестиции (investment). Инвестициите трябва да се разбират широко, като построяване на заводи, купуване на оборудване, подобряване на образованието и здравеопазването, учене и т.н.;
- Институционалната среда (institutional environment) на различните страни дава различни стимули за инвестиране. Страните с институции, които благоприятстват инвестициите, показват високи темпове на вложения и по-висока скорост на растеж (табл. 1).

Един от начините да се илюстрират четирите И-та е, като се сравни развитието на Сингапур и Венецуела през последните 30 години. Те се намираха на сходна дистанция от технологичната граница с доход на човек от населението във Венецуела - 7100 долара, а в Сингапур - 6500. Независимо от близостта є до най-големия пазар в света, независимо от нефтените є ресурси, темповете на инвестиции във Венецуела се колебаеха между 15 и 19% и тя беше в застой. В по-късните години икономиката є дори тръгна надолу и сегашният доход на човек е по-малко от 6000 долара. Докато останалият свят като цяло

удвои дохода си на човек от населението, хората във Венецуела са по-бедни днес, отколкото през 1975 г. За същия период инвестициите в Сингапур бяха между 30 и 48% и страната увеличи четири пъти дохода на човек от населението. Причината за разликата в постигнатите резултати е, че качеството на институциите е много различно. Докато Сингапур непрекъснато подобрява бизнес средата си, Венецуела отчете значително влошаване на своите институции и рязко засилване на политическата нестабилност. От 175 държави, които наблюдава Световната банка, Венецуела се нарежда на 164. място по отношение на качеството на регулирането (фиг. 3).

Можем ли да направим чудо в България?

Най-важният урок е, че новото правителство на България трябва да държи под око бизнес средата и непрекъснато да подобрява институционалната среда за създаване на бизнес. В крайна сметка именно това прави една държава богата. Лесно е да се съгласим с този аргумент и в същото време да подценим неговата важност. Преди да покажа някои данни за България, нека дам още един пример.

В интригуващо проучване двама икономисти - Робърт Хол и Чарлз Джоунс, задават въпроса: "Кое обяснява разликата в доходите в различните държави?". Дали бедните икономики са бедни, защото нямат капитал? Или защото им липсват квалифицирани и образовани работници?

Или причината е друга?

Чрез поредица от проучвания и анализи двамата американци илюстрират откритията си със следния пример: през 1988 г. доходът на човек от населението в Нигер е бил 860 долара, а в САЩ - 35 пъти повече, около 31 000 долара. Дали хората в Нигер са били толкова бедни, защото са нямали машини? Оказва се, че ролята на физическия капитал е доста малка - ако те използваха капитал със същата интензивност като американците, тяхната икономика наистина би нараснала с близо 50%, но доходът на глава от населението би достигнал едва 1290 долара. Какво би станало, ако по някакво чудо работниците в Нигер придобият американско образование и умения? Колко повече ще произвеждат? Отговорът е малко по-оптимистичен - техните доходи биха се увеличили повече от три пъти, до малко повече от 4000 долара, но пак няма да стигнат 31 хиляди! С други думи - американските работници с американски машини в Нигер ще произвеждат едва 4000 долара.

Защо? Хол и Джоунс отговарят: защото средата за правене на бизнес в Нигер е толкова лоша, че действа като един огромен данък, който намалява тяхната производителност от 31 000 на 4000 долара. С други думи,

бедните държави са бедни не защото им липсват умения или машини, а защото тяхната бизнес среда не позволява ефективна икономическа дейност.

С доход на човек от населението от едва 11 000 долара България има огромен потенциал да настигне богатите държави.
На графиката (фиг. 4 на следващата страница) показвам американския доход на човек от населението с прогноза към 2025 г. (ако предположим, че темпът на растеж остане същият), както и дохода на човек от населението в избрани страни от Централна и Източна Европа. Можем да видим дългата писта пред България, както и пред другите държави. Единственият начин да се реализира този потенциал и да се позволи на страната да се приближи е, като се промени средата за правене на бизнес.

Първият пакет от мерки е сравнително ясен: намаляване на разходите за започване на бизнес, опростяване на административните процедури, ревизиране на законите за банкрута и т.н. Световната банка създаде един много информативен пакет от индикатори, наречен
"Да правим бизнес", в който могат да се сравнят важни характеристики на бизнес средата в различни страни. Например в България са необходими средно 35 дни, за да се регистрира фирма в Търговския регистър, докато в Сингапур срокът е 1 ден. В действителност това начинание отнема по-малко от 2 часа и се прави по електронен път през интернет.

България се нарежда назад (117. от 181 държави) по срок и цена за придобиване на разрешително за строеж - има 24 процедури, които отнемат около 139 дни. В Сингапур има 11 процедури, които отнемат 38 дни. Дали сингапурците са по-небрежни към своите фирми и сгради? Дали наистина ние се нуждаем от всички тези процедури и разрешителни? Или пък желанието за реформи е осуетено от чиновници, които виждат в тези процедури

плодотворна почва за корупция? Опростяването на процедурите ще намали съществено разходите за правене на бизнес и като резултат ще създаде една по-жизнена среда за предприемачеството, което в крайна сметка е основният източник на растеж. Освен незабавната промяна в лицензионните и административните условия е нужно да се справим и с институционалните условия, в които се развива нашето общество. Има по-широки индикатори, като корупция, власт на закона, макроикономическа и политическа стабилност, на които нашата страна трябва да обърне внимание, за да ускори темпа си на растеж. Новото правителство на България беше избрано с обещания за борба с корупцията (както и други правителства преди него). Част от корупцията ще бъде намалена, като се решат проблемите на бизнес средата, посочени по-горе, но определено има нужда от по-комплексни мерки. И въпреки че корупцията никога няма да бъде изкоренена (тя все още съществува в напреднали икономики като САЩ, Франция и Сингапур), способността є да се разпространява може да бъде орязана значително. Има много начини за подхождане към проблема, както и много предложения в публичното пространство от страна на неправителствени организации, журналисти и икономисти.

Гледайки към Сингапур - страна, която редовно се нарежда сред най-малко корумпираните, изглежда, че две неща са ключови: административната среда не съдейства на корупцията. Това е постигнато чрез

намаляване на разрешителните и процедурите и чрез прехвърляне на много от операциите към интернет. От друга страна, държавните служители са добре платени и уважавани от обществото. Министрите в Сингапур имат извънредно високи заплати по повечето стандарти - министър-председателят получава над 3 млн. лева на година! Тези заплати обаче не са дошли от нищото. Те са изчислени като процент (около 50-60%) от трудовите доходи на някои от най-високоплатените мениджъри, лекари, адвокати и други специалисти. Логиката е кристално ясна - ако искате и в правителството, както в частния сектор, да работят талантливи хора, трябва да им предложите сравними заплати. Отново казвам - това няма да изкорени корупцията, но ще увеличи значително цената є. Забележете също, че в този сценарий правителствените служители имат интерес да гарантират, че получаващите най-високи заплати в страната отчитат честно своите доходи. Интересно ще бъде да се направи това в България и да се види колко далеч сме от тази система.

Има много други теми, на които правителството трябва да обърне внимание - подобренията в образованието, реформите в здравеопазването, устойчивостта и реформирането на пенсионната система, обществените поръчки и т.н. Всички тези мерки са необходими за успеха на България. Важно е обаче да се разбере, че благополучието, по-високите доходи, по-добрият стандарт на живот идват от способността на предприемачите да създават нови фирми и да реализират идеите си.

Избраното правителство като че ли знае всичко това твърде добре - новият министър на финансите Симеон Дянков е един от авторите на доклада "Да правим бизнес". Да се надяваме, че реакционните сили няма да успеят да съкрушат ентусиазма за реформи и да попречат на новото правителство да промени бъдещето на България. Ако институционалната среда в България се подобри драстично, ако чертаенето на политиката стане предсказуемо и рационално, тогава няма причина България да не стане една от най-богатите страни в света. Да се надяваме, че след двайсет години, когато икономистите пишат за икономическия растеж, България ще бъде пример за това как се прави чудо.