Срещаме се с Андрей Слабаков малко след 3 март, малко преди 8 март, между стотиците му ангажименти, близо до Заимовата градина, както галено нарича иначе много официалния парк "Заимов". Предупредил ни е, че може и да закъснее, но, разбира се, е подранил с 5 минути, което ни кара леко да изтръпваме още от вратата, защото, вместо ние да чакаме него, той чака нас. А притеснението е неизбежно, дори и да бяхме дошли навреме, заради ироничните пламъчета, които си играят в леко свъсения му поглед. Ако беше дете, бихме казали, че гледа на беля.
Въпреки всичко разговорът тръгва съвсем нормално, като под "нормално" ние разбираме честно и без излишно придаване на важност. За всички е ясно, че Андрей Слабаков е от хората, които силно любят и мразят, никога не остават незабелязани и винаги има за какво да си говорят/спорят с теб или с всички. За клетия интервюиращ това невинаги е най-хубавото, защото разговорът с него неизбежно се превръща в разговор с всички, които минават наоколо, притеглени от личната му гравитация.