На нашата улица
Дворчето беше малко, толкова малко, колкото да се изтъркаля едно магаре, както казваха на село. Къщичката също беше малка, едноетажна, но варосана, бяла, с боядисани в кафяво черчевета на прозорците. Отвън, над вратата, имаше прост навес от ламарина, заграден с шперплатови плоскости, който вероятно трябваше да играе ролята на пруст.
В къщата живееше едно семейство - майка, баща и син. Никога не се заговорих с тези хора, познавах ги като силуети - докато минавах всеки ден с колата край тяхната къщичка, понякога мярвах ту майката да мие нещо на чешмата в двора или да пере, ту бащата да оправя нещо по оградата или да варосва стените, или да се занимава с храстите край оградата, ту виждах как момченцето отива на училище или се връща.
Вървеше по улицата толкова отнесено, че в себе си го кръстих Поета.
Годините минаваха, виждах го как расте, виждах го как си играе с момиченцето на съседите, видях пак така, от колата, през мрежата, че по едно време си взеха куче, което по нещо приличаше на стопаните си - и то такова ъгловато, отнесено.
