Когато получеше пенсията, Вергинка вземаше чантата на колелца и отиваше до по-далечния магазин. Той все пак си беше, макар и не много голям, но истински супермаркет, за разлика от кварталното магазинче, където тя обикновено пазаруваше. В това не би имало нищо необикновено и не би трябвало изобщо да бъде описвано, ако Вергинка не беше на 92 години.
Животът є не беше лек, хич не беше лек, но ето на, изкара дотук. Беше си все още жилава, на крак, вършеше си сама къщната работа. И дъщерята, и синът я канеха да заживее при тях, но тя отказваше. Тук, в къщичката, където беше изкарала целия си живот, є беше най-хубаво, най-добре. Дворчето не беше голямо, но си имаше две-три плодни дръвчета, имаше си асма, която наесен се отблагодаряваше с две щайги грозде, имаше и няколко корена домати. И друго не є трябваше.
Вергинка стигна до супермаркета и тръгна между стелажите. Не се разпускаше, беше си написала на едно листче списък на покупките, които трябваше да направи, и строго се придържаше към него, но иначе обичаше да гледа.