колко малко се иска, за да приемеш, че лятото е било хубаво
колко малко се иска, за да приемеш, че лятото е било хубаво

Беше последният хубав летен ден. От утре започваха да валят дъждовете.
- Никъде не можахме да отидем това лято - казах на жена си с такъв тон, сякаш откривах Америка. - Съжалявам.
- Нищо - каза жена ми. - Другото лято ще попътуваме.
- Не е нищо - казах.
- А освен това не е и вярно. Нали ходихме до онова брезнишко село. До съседите на вуйчо ти - каза жена ми.
Така беше. Един следобед отскочихме до онова село след Брезник, където вуйчо ми беше построил къща. Преди да седне на инвалидната количка в Канада и да спре да си идва в България. Сега къщата стоеше заключена, със спуснати капаци на прозорците. От долната страна на пътя живееха възрастни мъж и жена, бивши учители, сега пенсионери. Те много бяха помагали на вуйчо ми, докато строеше къщата. Та онзи следобед поседяхме на масата в дворчето им под лозницата, поговорихме си.