Ей го, тоз не се предава, върви. А ти защо си увесил нос?

Помня го. Добре го помня. Макар и да замяташе крака си, вървеше доста бързо. Личеше си, че е фанатик. Че е решил да оздравее с цената на всичко. Или поне с цената на изминаването на десетки километри. Виждал съм го по тротоарите на много улици. Върви и превръща крачките си в рекорди - негови си лични рекорди. Всеки ден повече и повече.
Беше се екипирал добре, беше помислил добре още в началото. Беше винаги с едно и също облекло - кафяви кожени панталони и кафяво кожено яке, ожулени от употреба. Самата му поява някак ти вдъхваше кураж за деня. Ей го, тоз не се предава, върви. А ти защо си увесил нос? Защо не си вършиш и ти твоята работа със същото упорство и постоянство?
Можеше да минат месеци, без да го видя. Но после изведнъж пак го виждах по някой нов маршрут, по тротоарите на нова улица - върви, замятайки крака си, но бърз, непоколебим.